Midnight city


 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Top posters
Joshua Riley (3345)
 
Demsss Green Goddess (1873)
 
Селена Уилямс (1543)
 
Alexandra Belikov (1135)
 
Итън Стронг (755)
 
Màrtin Davis (691)
 
Dillon Devón (433)
 
Vanessa Green Goddess. (371)
 
Ясмин Смит (367)
 
Питър Паркър (215)
 
Latest topics
Партньори







££

Работохолиците ни











What time is it?
Замислете се
Protected by Copyscape Originality Checker
Преди да крадете, за секунда помислете!

Share | 
 

 ℒost Ŧime

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: ℒost Ŧime    Сря Дек 28, 2011 12:28 pm



Lost Time


Въведение

Времето продължаваше да е все така люто и непоколебимо. Заразата тегнеше почти над всеки един. Никой не можеше да живее с този студ и тази мъгла , която се стелеше над околността. Жителите на малкото селце "Саната", не си спомняха, от кога не бяха виждали слънцето. Колко щяха да издържат затворени в колибите си и те не знаеха, единствено надеждата за спасение и избавление живееше в сърцата им.






By Me Razz







От Селена :160:


Последната промяна е направена от Ясмин Смит на Нед Фев 12, 2012 9:39 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Сря Дек 28, 2011 1:34 pm

Пролог



Всичко беше пусто. По улиците на селото нямаше и най - малък помен от хора. Тихо е. Необичайно тихо. Всичко изглеждаше така пусто. Под нощното небе ходеше гол и бос само един човек. Мъж на средна възраст с бастун в ръка. Той ходеше към реката, а мантата му се влачеше след него. Косата му беше мокра, а тялото му вкочанено. Той потрепери и отново се огледа. Нямаше и следа от Селивър. Той се прокашля отново и извика с все сила:
- Господарю! - но никой не му отговори. Бедния човечец беше се подпрял на моста и се взираше във водата. Лицето му беше изпито и бледо. Целия се тресеше. Краката му не го държаха вече , беше ходил почти цял ден. Той се отпусна назад като въздъхна. Притвори очи и неусетно заспа.

<<<>>>

- Дали е добре? - попита малко момиченце, което се беше приближило толкова близо , че дори усещаше миризмата му.
Миришеше на риба и на нещо, което не можеше да определи.
Мъжа се прокашля и внезапно отвори очи.
- Стой назад ! - дръпна я една млада жена. Навярно майката на момиченцето - помисли си той.
- Аз съм Дан - опита се да говори той, но от устата му излезе само стон. Той подаде ръка към тях.
- Да си вървим, мила! - жената хвана момичето за ръка и я повлече.
- Но, мамо! - момиченцето се опитваше да се обърне и да види мъжа за последно, но жената го дърпаше и крещеше нещо на някакъв неразбираем език.
След секунди мъглата ги покри и Дан остана сам. Отново. Той се опита да се изправи, но краката му се бяха вкочанили и той остана на мястото си. Мъглата се стелеше като бяла пелена и го задушаваше. Той закри лицето си с Наметалото си и обви краката си. С малко повече късмет, можеше някой да го види и да му помогне.
Минаха повече от два часа, но повече никой не мина по моста. Отново се опита да се придвижи и накрая реши да влачи тялото си. Не биваше да спира. Ако спреше щеше да стане като другите - безжизнен. Вкопчил длани се опитваше да се придвижва. Дрехите му се протриваха и се късаха под натиска.
"Господарю"- устните му замръзваха, едва успяваше да ги движи.
Попаднал в капана на мъглата тялото на Дан постепенно изстиваше. Задушаваше се. Не можеше повече да направи каквото и да било - единствения избор , който имаше е да се отдаде изцяло на това бяло наметало, което се опитваше да го покрие.Потрепери още веднъж и издъхна. Живота му беше всичко ценно , което бе имал до сега. Вече нямаше нищо - единствено студа заливаше цялото му тяло.
Поредната жертва на свръхестествената мъгла.

<<<>>>

Лицето на Ясмин беше пребледняло от мъка и болка. Тя се взираше в тъмнината, търсейки утеха. Нощта преди сватбената и церемония бе дарена на човека, който така силно мразеше и ненавиждаше. Яспес - ужасно и нехайно зло. Най големия главорез в града. Проклинаше деня, в който някога я беше пожелал за своя. Вратата на стаята и се отвори и вътре влезе придворната с усмивка на лице.
- Хайде момичето ми, господаря ви чака за вечеря.
- Няма да сляза. - скръсти ръце тя и скръсти ръце на гърдите си.
- Знаеш, че не бива да ядосваме господаря. - тя пребледня и погледна навън. Непрогледен мрак и тъмнина бяха обвили двореца. Бялата пелена се стелеше навсякъде и бе трудно човек да диша.
- Кажи му, че няма да сляза. - строго каза момичето и обърна гръб на придворната, чието лице бе изпито , а очите и бяха насълзени.
- Моля те, момичето ми. Не може ... - но преди да довърши бе прекъсната от мъжки глас.
- Върви си! - рече той на слугинята. Ясмин седеше все така с гръб към вратата. Беше в страх да се обърне и да види отново тези мрачни, катранено - черни очи.
- Но, господарю...
- Казах да си вървиш. - изкрещя той.
Ясмин усети студената му ръка върху рамото си и рязко се обърна.
- Така... - усмихна се младия мъж. - Значи няма да ядеш, така ли?
Тя само размърда глава и уплашено впи поглед в ръцете му. Държеше камата на баща и , като я размахваше и я премяташе през пръстите си.
- Ти си животно . - проплака тя. - Уби ли го? - устните и се свиха , а сините и очите се напълниха със сълзи.
- Всъщност така става, когато не ми се даде това, което искам - рече той и я погали по врата, като пръстите му докоснаха леко брадичката и.
- Но той ти беше вечен! - рече тя. - Никога не би те предал.
- Тихо! - рече той и стисна зъби. - Сам намери смъртта си.
Ясмин закри лицето си с ръце.
- Годеника ти го чака същото - засмя се той. - Знаеш, че ще си само и единствено моя. Ничия друга. - повдигна един кичур и го постави на рамото и като погали ръцете и.
- Толкова си крехка. - усети как облизва устни.
- Кога всичко това ще спре? - попита тя като махна ръцете си от лицето си и го погледна решително в очите.
- Мъглата е моя съюзник и моята мощ. - рече той. - Няма да допусна да бъде унищожена.
- Тя уби баща ми. Това искаше нали, след като ти каза, че няма да бъда твоя!
- Честно ли .. - той помръдна леко като се приближи още по близо до нея и прошепна в ухото и:
- Това исках. Скоро всички ще сте мъртви.
Облегна се назад на възглавниците и и се засмя.
- Помисли си. Имаш още само тази нощ, и утре ... - засмя се пак . - ... и утре ... ще си моя.
Излезе от стаята оставяйки момичето да ридае и да диша тежко.
Ясмин сви ръцете си в юмруци:
- Ще отмъстя за теб, татко! - рече тя и се изправи толкова рязко от леглото, че и се зави свят.
Не знаеше какво да прави, нито към кого да се обърне, но само знаеше, че имаше само тази нощ. Преди да сключи сделка със самия Дявол.




By Me Razz







От Селена :160:


Последната промяна е направена от Ясмин Смит на Нед Мар 03, 2013 7:37 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Сря Яну 25, 2012 11:47 am

Глава 1



две седмици по - рано ....

Ясмин седеше до перваза на прозореца и гледаше как майка и и баща и говорят с някакъв странен на вид мъж. Странен поне според нея, защото беше заобиколен от хора с оръжия - мечове. Мъжа разговаряше и правеше някакви жестове към къщата, а майка и плачеше в обятията на баща и. Не знаеше какво става, но можеше да се досети. Те я предаваха, по - скоро я подаряваха на този човек. Баща и извади една кесия от мантата си и я подаде на мъжа в черно. Той само я погледна и му се изсмя, след което прати двама от доведените си хора към къщата. Ясмин потрепери. Бяха едри на вид и това я плашеше още повече. Тя надраска няколко реда на един смачкан лист, който намери на масата и се изправи. Беше готова да посрещне участта си. Мъжете влязоха в къщата с гръм и трясък.
- Идваш с нас! - каза единият и тръгна към нея. Другият чакаше до вратата.
- Къде ще ме водите? - Ясмин беше уплашена , но се опитваше до последно да не дава място на страха си. Опита се да запази самообладание.
- Не е важно! - рече този, който стоеше до вратата. - Хайде, взимай я, Господаря чака! - и се размърда неспокойно.
Този, който се беше приближил към момичето, завърза ръцете и. Не, че щеше да избяга, но за негово успокоение. Затегна възела и я задърпа все едно беше животинче.
Ясмин ходеше смело след него и щом я изведоха от дома и майка и падна в краката и.
- Моля ви, не я отвеждайте! Вземете мен , вместо нея! - плачеше жената и не пускаше дъщеря си.
- Дръпни жена си, иначе не отговарям! - извади меча си единия от стражите.
Дан повдигна жена си, като се опита да я задържи в скута си, но тя се тресеше, викаше и умоляваше човека, който изглеждаше като чели целия облечен със злато.
- Ще ви дадем всичко. - през сълзи говореше и баща и. - Вземете ни къщата, всичко, само не дъщерята.
- Тишина! - Дявола произнесе тежката си дума. - Тя е моя! - придърпа Ясмин в скута си. Момичето веднага усети топлите и студените вълни, който я бяха облели. Под студеното тяло на мъжа, тя потрепери и се почувства предадена.
- Моля Ви, Господарю - плачеше майка и. - Моля ви, тя ни е едничка.
Мъжа, който сега държеше Ясмин в обятията си я качи на коня си и се метна зад нея. Дори не отрази думите на жената и ги подмина. Зад него двамата едри мъже направиха същото и го последваха. От очите на Ясмин закапаха едри капки сълзи. Болката в душата и се засилваше с всяка изминала секунда. Докато Ясмин не изкрещя:
- Какво искаш от мен? - сърцето и пареше, а ръцете и потреперваха.
Той започна да се смее. Погали я по косата и я погледна в очите.
- Ти си предопределена за мен! - рече и заговори на някакъв непознат за нея език на другите двама и тя тръгнаха напред.
- Какво смяташ да правиш с мен? - тя потрепери и се вкопчи в него.
- Да се омъжа за теб! - рече със спокоен равен глас мъжа.
При тези думи сърцето на Ясмин започна да бие неудържимо. Знаеше само, че нямаше да позволи това да се случи и никога не би му се дала толкова лесно.




By Me Razz







От Селена :160:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Сря Яну 30, 2013 4:45 pm

Яспес беше мъж от знатно потекло, тъй като винаги получаваше всичко, което иска , беше надминал и най - големите си страсти и очаквания. Управляваше редом с брат си Сояр и майка си Екатерина Николаева. Тя беше втората му майка и той не можеше да я понася, затова и я беше принудил след смъртта на баща му, да отстъпи трона си на него. Сега след като имаше всичко, нещо все още му липсваше - женско присъствие. Женската ласка, която не бе получил нито веднъж през целият му жалък и нещастен живот. Истинската му майка беше починала при раждането на брат му Сояр, затова и го мразеше много. Не спираше да му го натяква и да се държи арогантно. Караше го да върши всякаква унизителна работа, а майка му както той обичаше да я нарича " изменницата " не спираше да му лази по нервите. Скоро щеше да се отърве и от нея. С усмивка на лице се запъти по коридора, мислейки за коварния си план.
- Къде е Сояр? - попита един от горилите, който стоеше пред вратата му.
Чудатият само промълви нещо неразбираемо под носа си и продължи да го гледа.
Раздразнението на Яспес вече излизаше извън контрол. Той извади камата, скрита под дрехите и я впи дълбоко в топлото тяло на мъжа. Покосен той падна на земята ръмжейки и пъшкайки от болка.
- Ставай негоднико! - изрева мъжа и го изправи. Погледна го в очите. Това беше най - големия шок за един човек - очите му. Бяха черни като катран. Излъчваха ярост, топлотата отдавна ги бе напуснала.
- Къде е ! - и го засили към отсрещната стена, където мъжа се сгромоляса обездвижен. По главата му ясно си личаха белезите от удара, но той продължаваше да се движи.
Здраво копеле! - помисли си Яспес и реши да приключи с него веднъж за винаги. Наведе се над полу - обездвиженото тяло на мъжа и впи острите си като бръснач зъби във врата му. Беше неописуемо точен, насочи се право към вената му и започна яростно да се храни. Когато приключи, избърса устните си и с отвращение се изплю на поданика си.
- Повече няма да посмееш да ми се противиш. - изсмя се звучно и влетя в стаята на брат си.

<<<>>>

- Какво искаш? - раздразнен от присъствието на брат си , Сояр го погледна ядосано.
- Здравей и на теб братко. - разсмя се Яспес. - Мисля, че трябва да се нахраниш. - усмивката му изведнъж се изопна и той демонстративно показа вампирските си зъби.
- Няма да го направя. Няма да убивам като теб. - възпротиви се брат му, който по нищо не отстъпваше на брат си. Беше толкова едър колкото него, а очите му горяха. Дланите му трепереха, а краката му не го държаха. Колкото и да отричаше, много добре знаеше, че ако не се храни и не премине трансформацията ще умре.
- Хайде! Толкова е лесно - засмя се отново Яспес. - А и колко мислиш , че ще издържиш още?
- Няма да стана животно като теб. - Сояр усети как всичко около него се завърта. Вече почти нямаше сили да говори.
- Хайде! - и Яспес излезе за секунда. Когато се върна в обятията си притискаше най - прекрасното създание, което Сояр беше виждал. Момиче с бяла като сняг кожа и устни по - свежи и червени от роза.
- Яж! - бутна той момичето към брат си. - И не очаквай от мен повече! Трябваше да те убия, но съм прекалено милостив. - той седна в креслото до вратата и облегна глава назад, притискайки с една ръка слепоочията си.
Сояр погледна момичето, което седеше до него на пода. Лицето и беше подпухнало, а сълзите капеха ли капеха от очите и . Много му се прииска да я погали и да изтрие сълзите и . Да и покаже, че няма от какво да се бои. Но го беше страх дори да се приближи до нея. Не знаеше на какво беше способен в момент като този. Макар да беше далеч от нея , той усещаше пулса и ритъма на сърцето и. Беше изумително.
- Хайде, Сояр! - промълви брат му от другия край на стаята.
Момичето потрепери, а той се приближи плахо до нея. Нежно докосна бузите и и избърса сълзите и.
- Всичко ще е наред! - каза той тихо в ухото и и веднага щом отвори уста заби зъби във врата и. Момичето изрева от болка, а устните и потрепериха. Ръцете и тялото и се отпуснаха в ръцете му, а той лакомо продължи да пие.
- ДАВАЙ, УБИЙ Я! - изкрещя брат му.
Не. - тихо в ума му се прокрадваше думичката.
- ХАЙДЕ!
Не го искай от мен. - придърпа я в скута си за да му е по удобно да пие.
Когато чу злокобния смях на брат си, Сояр спря и отблъсна момичето от себе си.
- Няма да съм като теб, БРАТКО! - по устните му се стичаше струйка кръв, а ръцете му все още трепереха.
- Е, ти си знаеш. - с ненавист погледна към брат си и излезе от стаята без да каже нищо.
Сояр дълго гледаше след него, докато нещо не отдели погледа му. Момичето. То лежеше неподвижно на пода. Дали не я беше убил. Той се вкопчи в тялото и и се заслуша. Сърцето и все още биеше. Въздъхна и се насили да се усмихне. Затвори раната на врата и с една кърпа и я сложи да легне в леглото му. Бдеше над нея цяла вечер. Нямаше да позволи някой да я нарани.




By Me Razz







От Селена :160:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Сря Яну 30, 2013 5:30 pm

Глава 2



Сояр лежеше до момичето и галеше косите и. Не разбираше защо беше толкова погълнат от нея. Но тя имаше нещо, нещо което караше сърцето му да тупти, макар да си мислеше, че живота му вече беше погубен. Тя се раздвижи в прегръдките му и се обърна с лице към него.
- Толкова е приятно. - промълви и сложи ръка на голите му гърди.
Той се вцепени. Не знаеше какво да прави. Допира и беше така топъл и нежен, че не искаше да се отделя. Изведнъж тя отвори очи. Тези прекрасни очи, който беше видял, за части от секундата отново се бяха вцепенили и разширили от ужас.
- Кой си ти? - тя скочи от леглото, покривайки тялото си с бялата сатенена завивка.
- Нека ти обясня. - той се изправи и тялото му при съвсем друга форма. Чувстваше се лек като перце и в същото време твърд като скала.
Момичето го гледаше запленено и дори той леко започна да се смущава от настъпилото мълчание. Той приближи към нея, а тя стисна още по здраво завивката.
- Не. Не, не, не... - размаха пръст във въздуха и Сояр спря на мястото си, само няколко сантиметра ги деляха. Нямаше представа какво прави, но я послуша. Тя го гледаше, сега в погледа и се пораждаше и недоумение. Ръцете и трепереха, а очите и шареха по тялото му. Почувства се неловко, макар да не бе чисто гол, за първи път беше толкова близо до една жена. И искаше да си признае, че чувството не беше никак лошо.
- Кой си ти. Всъщност какво правя тук?
Навярно не помнеше нищо. Което го зарадва, но когато докосна кърпата на врата си все едно и просветна.
- Не! - изпищя тя и се шмугна до скрина. - Не ме наранявай, моля те! - очите и се напълниха със сълзи и цялата започна да се тресе.
- Няма да те нараня. - тихо отвърна той. - Моля те, ела. - спокойно я погледна и и подаде ръката си.
Момичето не отвърна. По - скоро май я уплаши повече.
- Виж, - коленичи пред нея и тя се сви. - няма да те нараня, обещавам. Знам, че това, което видя снощи няма да го забравиш, но аз не съм такъв човек, аз съм... - за миг той замръзна. Какво беше всъщност. Едно чудовище. Същото подобие на брат си. Сега определено се мразеше. Въздъхна и се опита да продължи, но не знаеше как точно, след като той самия не си вярваше.
- Моля те! Повярвай ми!

<<<>>>

Емануела беше уплашена, но и в същото време запленена. Напълно омагьосана от вида на мъжа пред себе си. Не, че беше виждала много маже, но този беше различен. Някак странен.
Тя се беше свлякла на пода до скрина и го гледаше, така все едно всеки момент ще я нападне, но в същото време излъчваше някаква топлина и привързаност. В стаята витаеше някаква странна миризма, смеска от бебешка пудра и одиколон. Предизвикателна, но и сладка. Когато той и подаде ръка за миг все едно всичко за нея бе спряло. Почувства как очите и ще изскочат от орбитите си, а сърцето и как ще спре всеки момент. Започна да диша накъсано и и се зави свят.
- Моля те! Повярвай ми! - чуваше сякаш като ехо думите му.
Причерня и. Облегна главата си назад докато не усети нещо топло и меко да се допира до устните и. Беше така хубаво, че не искаше да свършва, но когато отвори очи , гледката като чели изобщо не и се искаше да се беше случвала.
- Махни се от мен! - бутна го тя от себе си, но все още усещаше приятния аромат на духа му и мекотата на устните му.
- Какво си мислиш, че правиш? - и тя му удари шамар, от което Сояр оголи зъби. Уплашена се закова на място и на ум започна да изрича молитва.
В мига в който се усети какво става Сояр се успокои и и се усмихна мило.
- Ела, моля те! - погали косата и и я извади от там.
- Реагирах прибързано, съжалявам, но просто не мога да ти устоя. - призна той, и Емануела грейна, макар да не беше сигурна защо.
- Аз съм Сояр, а ти как се казваш? - погали ръката и той и нежно я целуна като внимаваше да обуздае напиращия странен звук в себе си.
- Емануела. - с треперещ глас отвърна момичето и на свой ред се опита да го докосне.
Явно очаквал действията и той сам притисна ръката и до лицето си. Момичето ахна. Кожата му беше така мека и нежна, по нежна от нейната, а тялото му така добре оформено и без нито един косъм на гърдите. Очите му бяха странни на цвят, не можеше да ги определи, но по скоро бяха бледо сиви. Тя подръпна синята си коля, от която определено не можеше да ходи, но все пак трябваше да носи и притисна ръцете си в нея. От толкова много дантели и тюл изглеждаше като голяма торта, но явно на него му харесваше, защото докосна меката дантела и повдигна краката и, така , че да седна на леглото му. Чувстваше се толкова мъничка в сравнение с него , че имаше чувството, че се губи в обятията му.
Тя го придърпа към себе си, взирайки се в очите му и погали дланите му. Бяха огромни. Отново ахна, а очите и се разшириха, когато той целуна ръката и и подръпна леко роклята и нагоре. Ръката му се спусна по бедрото и. Усещайки как всичко в нея гори, изпита нещо което не беше изпитвала преди. Жажда за ласка. Тя също го погали по раменете и инстинктивно наведе устните си към него и нежно го целуна. Той се отдръпна, а очите му придобиха странен вид.
- Извинявай! - уплашена тя покри устата си с ръце.
Той се усмихна и се наведе към нея като отдръпна ръката и. Този път целувката не беше нежна, а страстна и настойчива. Той я желаеше, тя го знаеше. От тялото му се изтръгна заплашителен звук и тя потрепери, но после се отпусна в обятията му. Като животно разкъса роклята и и я облада без да пита.
Емануела не знаеше кой е, нито какъв е , но знаеше, че тази нощ ще бъде негова.




By Me Razz







От Селена :160:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Сря Яну 30, 2013 6:07 pm

Сояр лежеше в обятията на Емануела. Това беше най - прекрасната вечер в целия му живот. Не знаеше как да опише случилото се. Сърцето му все още биеше лудешки, но като чели и след бурия секс все още искаше да я обладае - отново и отново. Тя го подлудяваше. Искаше я. Жадуваше я. Той се обърна към нея и се усмихна - спеше като ангелче и в съня си се усмихваше. Надяваше се да и беше харесало, така както на него. Но това беше странно, чувстваше странно тяло си. Имаше нужда от още. Той я притисна до тялото си с мисълта, че умората ще го погълне, но напротив, желанието му нажежи въздуха наоколо. Като по поръчка тя се обърна към него и отвърна на ласката му. Отново му се отдаде, така както го бе направила преди малко, но този път беше много по - спокойно. Преди да се е слял с нея, чу странен шум идващ от коридора.
- Сега се връщам, скъпа. - целуна устните и нежно той и стана от леглото. Когато излезе в коридора видя брат си да дърпа едно момиче. Беше красиво , но много тъжно. Момичето крещеше и се дърпаше, дори брат му виждаше затруднения да я удържи.
- Хайде, мила. Идвай! - теглеше я насила.
- Баща ми ще ме намери, той ще ме спаси. - викаше момичето, а Яспес само се засмя и се приближи към нея като се опита да я целуне, но тя захапа долната му устна. Той внезапно се отдръпна и се изплю.
- Ще те превъзпитам, малката. - дръпна я по - силно и тя падна на земята.
- Какво правиш? - попита Сояр, който беше видял отношението към момичето и в действителност , не одобряваше действията на брат си.
- Не се меси. - отвърна той, все едно чак сега го беше забелязал.
Момичето седеше на пода и плачеше, а ръцете и бяха окървавени. Мириса на кръв накара Сояр да оближе устни, но се опомни, когато усети нечии топли ръце на гърба си.
- Емануела, влез вътре. - усетил присъствието и я натика навътре, но тя все пак показа глава през вратата.
- Ясмин! - очите и се разшириха, а очите и се наляха със сълзи.
Дочула познат глас - момичето се обърна и видя момиче, облечено с дълга синя мъжка риза. То притискаше ръцете си към устата си, а очите и бяха пълни със сълзи.
- Емануела! - скочи на крака момичето. - Емануела. - притисна се в нея и се задърпа още по ожесточено.
- Колко трогателно. - изпъшка Яспес и се приближи към брат си.
- Прибирай жена си в стаята, преди да съм и откъснал главата! - изръмжа на брат си и го погледна право в очите, но Сояр дори не трепна.
- Емануела! - с леден глас проговори възлюбения и. - Прибери се в стаята!
- Но... - момичето беше готово да му се възпротиви, но той я изгледа ядосано и тя не продължи. Погледна към Ясмин и я погали по косата , като влезе тихо в стаята.
- Тръгвай. - дръпна я отново Яспес. Сояр знаеше много добре какво ще прави с нея. Щеше да се нахрани и да я изхвърли като мръсно коте.
- Братко.... - опита се да го погледне, но той извърна очи и метна момичето на гърба си като я заведе в една от стаите. Той въздъхна и се прибра в стаята, където Емануела гледаше уплашено, притискайки възглавницата към тялото си.
- Какво си ти? - изкрещя тя.
- Вампир! - каза като се обърна с гръб към нея, съжалявайки за същността си.




By Me Razz







От Селена :160:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
Ясмин Смит
Werewolf
Werewolf

Брой мнения : 367

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    Чет Май 09, 2013 8:38 am

Ясмин чуваше писъците на Емануела и тихо започна да се моли. Не отричаше, че макар и борбена да изглежда, умира от страх. Не знаеше какво щяха да правят с нея , нито къде я водеха, само се надяваше да не се мъчи много, а да я оставят да умре спокойно. Влезнаха в някаква стая. Беше ужасно тъмно. Тъмнината караше Ясмин да потрепери и да се опита да се ориентира, макар да не знаеше къде се намира. Яспес я хвърли на някакво голямо легло и тихо започна да се смее. Смеха му я накара да настръхне като малко котенце, а очите и да се разширят от ужас.
- Кажи ми сега, как се казваш, миличка? - Яспес обичаше да приканва жертвата си към разговор преди да свърши останалата част от плана си.
Момичето само поклати глава и започна да се изкачва нагоре по леглото, опитвайки се да се отдалечи максимално от него. Това навярно го накара да се усмихне, поне така си мислеше Ясмин, защото не можеше да види лицето му.
- Какво ще кажеш, да не се противиш? - метна с ръка в сянката и накара лампата над тях да светне. Ясмин покри лицето си, защото светлината подразни очите и.
Когато отвори очи видя лицето му на поне пет сантиметра от нейното. Уплашена скочи от леглото и се свлече на пода до един огромен шкаф.
- Излишно е да се криеш? - долавяше се раздразнение в гласа му. - Какво ще кажеш да приключваме?
"О, да!" - мислеше си Ясмин. - "Нека бъде бързо!"
Той се приближи към нея, а тя отново беше закрила очите си. Усети устните му близо до ухото и и започна да трепери. Той прошепна нещо неразбираемо за нея и после я погали по косата. Наклони главата и на една страна и целуна врата и.
- Обещавам ти, че ще е бързо! - тихо отвърна и докосна ръцете и като нежно започна да ги милва.
Ясмин не смееше дори да диша. Когато някой рязко отвори вратата на стаята.
- Господарю! - мъжкия глас, звучеше притеснено.
- Колко пъти съм казвал, да не ме безпокоят? - изкрещя Яспес . Ясмин подаде едното си око за да погледне. Пред вратата седеше младо момче, което държеше копие в дясната си ръка. Дрехите му бяха елегантни, все едно беше от знатно потекло, а очите му потреперваха от тези на господаря му.
- Какво има? - с недоумение гледаше Яспес и вече започваше да се ядосва.
- Майка ви, иска да се явите в залата на долния етаж.
Яспес само потърка главата си с дясната си ръка и изръмжа. Излезе без да каже нищо. Войникът влезе в стаята и се приближи до Ясмин.
- Не се бой, красавице! - каза той и извади малко джобно ножче от сакото си. Отряза въжето, с което беше завързно момичето и се усмихна.
- Как се казваш? - попита мило той.
- Ясмин! - отвърна момичето.
- Аз съм Саймън! Но сега трябва да вървя, ще се видим пак, обещавам! - усмихна и се мило той и се наведе към нея, като жадно целуна устните и. Нещо накара Ясмин да потрепери. Не беше очаквала подобна реакция, но не се и отдели от устните му. Бяха така топли и меки. Рязко той се отдръпна от нея и изчезна по коридора. Момичето гледаше след него и докосна устните с с ръце. Те пареха, а сърцето и туптеше безумно в гърдите.




By Me Razz







От Селена :160:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

Sponsored content



ПисанеЗаглавие: Re: ℒost Ŧime    

Върнете се в началото Go down
 

ℒost Ŧime

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Midnight city :: Take a break and have fun... :: Art...Art...Art... :: Other-