Midnight city


 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Top posters
Joshua Riley (3345)
 
Demsss Green Goddess (1873)
 
Селена Уилямс (1543)
 
Alexandra Belikov (1135)
 
Итън Стронг (755)
 
Màrtin Davis (691)
 
Dillon Devón (433)
 
Vanessa Green Goddess. (371)
 
Ясмин Смит (367)
 
Питър Паркър (215)
 
Latest topics
Партньори







££

Работохолиците ни











What time is it?
Замислете се
Protected by Copyscape Originality Checker
Преди да крадете, за секунда помислете!

Share | 
 

 Dev Constantine

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
avatar
Constantine'
Demon
Demon

Брой мнения : 27

ПисанеЗаглавие: Dev Constantine   Чет Ное 24, 2011 2:39 pm


Име
Дев. Дев Константин

Мариус. Някога носех името Мариус Форигнър, но в тази ми форма фамилията ми не ми трябва.



Възраст
Дев. 19-20

Мариус. 27 / 181


Външен вид
Дев. Леко ексцентричен. Небрежен и апатичен. Може да се каже, че имам собствен стил и въображение. Експериментирам с малкото дрехи, които имам и комбинациите често стават доста интересни. Имам... дълбоки, някак си по детски притеснени тъмни очи, а погледът ми излъчва невинност (каква ирония). Нормално висока съм, със стройно тяло, нито слабо, нито пълно. Никога не съм имала по кожата си нито една пъпка. Чист късмет. Единственото, което харесвам във себе си, това са устните – плътни, пълни, с прекрасни извивки и цвят, за който повечето момичета убиваха човек.



Мариус. Бях висок и добре сложен, точно копие на баща си. Никога не съм вършил тежка физическа работа, затова и нямах кой знае какви мускули, но имах осанка на аристократ и със самата си стойка респектирах хората. Обличах се богато и с вкус, точно както прилягаше на човек от моята класа. Обичах да нося черни дрехи, но гардероба ми преливаше от сиви палта и жакети, тъй като черното беше прекалено траурно в и без това мрачната обстановка на тогавъшен Лондон. Имах кестенява коса, мустаци в същия цвят и високо чело. Помня как веднъж съпругата ми отбеляза, че светлите ми сини очи режат като бръсначи... Като се замисля, май наистина бяха толкова сини.



Характер
Дев. Огън и лед. Черно и бяло. Аз съм и като котка, и като мишка; и като лъв, и като агне.
Въпреки, че на пръв поглед съм уверена в себе си, всъщност отвътре съм разкъсвана от противоречия. По принцип не съм колеблива личност, но понякога имам склонността да се колебая за нещо с дни. Но ако някой ме накара да се самоопределя, бих казала само една думичка: ексцентрична. Всъщност аз не съм на това мнение, но съдейки по реакциите на другите хора, когато говоря с тях, сигурно наистина звуча странно. Може би защото използвам прекалено много сарказъм и не си меря думите... Но това съм аз. Преди почти никога не се ядосвах – това би било ужасна загуба на време – и имах дяволско търпение, но след като това създание Мариус обсеби тялото ми, започнах често да се паля за глупости и понякога се налага да се боря с неопределимата нужда да убия някой (което е разбираемо, при положение, че приживе Мариус е бил сериен убиец). По-отмъстителна съм от преди, по-жестока, по-безмилостна и безкомпромисна.





Мариус.На пръв поглед бях най-обикновен мъж, с нищо неотличаващ се от останалите. Бях кротък, не обичах и се пазех далеч от скандали, клюки и физически саморазправи. Но след като претърпях злополука, нещо в мен сякаш се пречупи. Започнах да изпитвам силно желание, страшна нужда да причинявам смърт. Шегувах се по-малко, като използвах главно сарказъм. Лесно се ядосвах, но можех да прикривам много добре това и бях злопаметен. Все още помня кой и какво ми бе причинил, но вече си бях отмъстил по начин, който бе разбил повече от четири семейства. За хората около мен аз си бях същият кротък и добродушен мистър Форигнър, джентълмен и милостив, но коректен съдия, обаче вътрешно аз бях звяр... какъвто останах в продължение на сто осемдесет и една години.



История
Дев. Искаш да гледаш някой филм? Ела при мен, аз живея в такъв.
Когато пристигна в някой град, написвам на един лист какво ме мъчи и какво се е случило през последната седмица, пъхам листа в някоя книга, обръщам се и излизам през вратата. Този, който ще вземе да чете въпросната книга, рано или късно ще се натъкне на моите словоизлияния и може би ще си помисли, че този, който е оставил това между страниците, е луд. Но аз няма да съм там, за да променя мнението му, няма да съм там, за да му обясня как се чувствам... а той няма да е там, за да ме изслуша.
Никой никога не слуша.
Никога не съм вярвала в свръхестественото. Израснах в дом за деца, в който цареше желязна дисциплина и в който се оформи рационалния ми начин на мислене, който отхвърляше като възможно всяко нещо, на което не бях станала свидетел със собствените си очи. И тъй като в дома нямаше призраци и такива неща, може би заради това бях такъв скептик.
Но след време това коренно се промени.
Измежду всекидневния терор от страна на възпитателите, ние, изоставените деца, си имахме свой собствен свят, в който бяхме равни на възрастните. Така, например, само на петнайсет годишна възраст, тласкана от желанието да припечеля малко пари, реших да изпълня една поръчка, която ми връчи по-големият брат на едно момче. Тя представляваше да занеса един пакет на някакъв човек в определен час, на определено място. Така бях неволно замесена в мафията, тъй като се оказа, че в пакета имаше наркотици. Дрога, която струваше милиони. Веднъж хората, за които се оказа, че работя, ме заплашиха с досещате се какво, ако отмъкна някой пакет от дрогата, ако издам на някой за заниманията ни или се откажа от този бизнес. И аз не направих нищо от това – страхувах се за живота си. Този страх ме превърна в престъпник – от трафикант се издигнах до дилър и си останах на това ниво. Когато излязох от дома наркобизнеса беше единственото, което имах. Но аз се опитах да го оставя настрана и да заживея нормално, да издиря родителите си и да си разчистя сметките с тях. Да имам собствено семейство, да съм уважавана и да прогоня призраците на миналото.
Но не се получи. Точно когато бях изпаднала в жестока криза, един друг призрак реши да ми съсипе живота. Когато казах, че не може да стане по-зле, не мислех, че Съдбата щеше да го приеме като предизвикателство. Така този Мариус Форигнър, призракът на живял през деветнайсети век съдия-сериен убиец, ме обсеби и заживя в мен. Двамата делихме в продължение на година и все още делим едно тяло, едно сърце, един ум... Понякога не можех да се контролирам, осъзнавах какво върша, но не можех да се престана. Веднъж дори без малко да не убия една жена – ножът вече беше на гърлото й, когато успях да поема контрол над тялото си и да спра. На моменти ме обземаха налудничави импулси, силни като ураган, които помитаха цялото ми същество. Но, за щастие, с времето се научих да не отстъпвам тялото си на Мариус и отслабих властта му над мен, но той все още бе в състояние да ме подлуди.
Затова започнах да пътувам по света, търсейки някой, който да ме освободи от това проклятие.




Мариус. Годината беше 1854. Беше зима. Тогава, след като продадох душата си на един демон, аз се самоубих. Просто не исках да причинявам повече смърт, не исках да погубвам невинни животи, въпреки че имах нужда да го правя. Не исках да съсипвам семейството си и да ги обременявам с това проклятие, което беше по-ужасно и от Ада.
Всичко започна като обикновен инцидент. Тъй като бях съдия и бях затворил много непоправими престъпници зад решетките, много хора от престъпните среди ми имаха зъб. На няколко пъти се бяха опитали да ме убият, но аз се отървах благополучно. С изключение на последния път.
Нямах си никаква идея, че човекът, който ми сервира сутрешното кафе в „Кафенето на Рейчъл”, е бил братът на един закоравял крадец, който осъдих и затворих година преди да дойде този ден. Въпросният човек бе подправил кафето ми с много отрова и ще от първата глътка аз се почувствах зле, след секунди тялото ми започна да се гърчи като настъпен червей и след минута всичко започна да потъва в мрак, преди да изгубя съзнание. Официално съм бил мъртъв близо две минути, в които докторите се вайкали над трупа ми и споделяли колко разстроени били от смъртта на „честния и благороден съдия Форигнър”.
Обаче се бе случило чудо. След тези две минути се събудих, като имах чувството, че бе изминала цяла вечност. Но се събудих променен, лош... Събудих се звяр. Коварен. След като истерията покрай възкръсването ми утихна, аз започнах да изпитвам тази нужда да убивам, този животински инстинкт да разрушавам, че бродех по цели нощи из улиците на Лондон, в опити да потисна чувствата си. Скришом пиех и си инжектирах кокаин, а пред обществото бях света вода ненапита.
Обаче с времето желанието ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая не започна да ме задушава и дори не помня как се бях добрал до някаква млада жена, която се оказа първата ми жертва. И след като тя издъхна в ръцете ми, ме заля такова смазващо облекчение, че нямам думи да го опиша.
Жертвите ми увеличаваха броя си с всяка седмица, с всеки месец... Веднъж се опитах да се самоубия, но ме спасиха. Месец след това срещнах един окултист, който ме въведе в „забраненото изкуство” и наученото ме накара „случайно” да се „натъкна” на един демон, който купи душата ми в замяна на протекция и дълъг живот за семейството ми. Да бъда без душа беше още по-ужасно, защото с душата ми си отиде и съвестта, а с нея – съзнателното и морално желание да не убивам. Затова направих втори опит да отнема собствения си живот, убеждавайки се, че не заслужавам да живея.
Този път успях.
И се превърнах в това, което съм сега – демон. Безплътна зла енергия, която обладава хората и ги прави свои марионетки.



Вид
Дев. Човек до мозъка на костите си... или поне така смятам.

Мариус. Дев мисли, че е обладана от призрак, но всъщност аз съм демон.


Дарба
Дев. Имам набито око, ако това може да се нарече „дарба”, и детайлите не ми убягват. Това би ме направило вторият Шерлок Холмс, но този вариант далеч не е моя перспектива.

Мариус. Мога да обсебвам човешки същества и да поемам контрол над телата и чувствата им, правейки с тях каквото си поискам.



Допълнителна информация
Дев. Обикновено пътувам на стоп от град на град, тъй като нямам собствена кола, а и не ми се занимава да крада някоя, въпреки че на един два пъти го бях направила и ме бяха заловили. Често водя вътрешни монолози с Мариус Форигнър, който, за мое учудване и объркване, на няколко пъти ми бе спасил живота. Щом пристигна в един град, преглеждам местните вестници и обяви, търся и разпитвам за различни екстрасенси или специалисти в областта на свръхестественото, които да ме освободят от Форигнър.

Мариус. Тя си мисли, че аз ще се лиша от удоволствието да живея в нея. Постоянно търси помощ от шарлатани и истински медиуми, от аматьори и добри окултисти, но не знае, че докато аз не пожелая, тя няма да се отърве от мен. Макар, че я измъчвам вече година и нещо, все пак, някъде дълбоко в демоничната ми същност изпитвам някаква симпатия към това момиче, което така стоически понася моите мъчения и дори успя да устои на желанието да убива по-дълго, отколкото аз самият бях успял.



Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://london-paris-wien.forumfree.bz/
avatar
Joshua Riley
Hybrid
Hybrid

Брой мнения : 3345

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Re: Dev Constantine   Чет Ное 24, 2011 3:40 pm

Добре дошла в скромното ни семейство, Дев!




By Selena
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://livethemagic.nicetheme.com
 

Dev Constantine

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Midnight city :: Memories :: Archive :: Герои-